НА АВТОСТОП
Вече не помня как открих мястото. То е в края на селото, малко след кръстовището, където шофьорите сменят скоростите, но явно там се кръстосват още много закономерности на автостопа, за които тогава само подозирах. Сега знам с точност до сантиметри точката на максималните си възможности..Най-често ме взимат, когато съм под една кичеста слива, с клони, гладки като вътрешната страна на мида, които те предизвикват да ги докоснеш. Там е постоянната ми спирка. През зимата беше завет, сега е сянка, но за автостопа много по-важни са самочувствието и сполуката. В това отношение дръвчето действа така, сякаш в корените му е заровена делва с късмети.
Мястото би било съвършено, ако за да отида до него, не трябваше да минавам през цялото село. Разбира се, не мога да го преместя, камо ли да му изневеря. Това би било против целия морал на автостопа. А и съвършенството – всеки го знае – е скучна работа.
Така се успокоявам, докато тръгвам нататък през училищния двор. Под дърветата се е запазило нещо от нощната прохлада, птичките оглушително чуруликат, над червената сгур на игрищата трепти мараня и белите фланелки на учениците блестят като сребърни.
Преди да изляза на улицата поемам дълбоко дъх като войник в атака. Само да не помислите, че съм от тия, дето се плашат от слънце и ходене. Опасностите са други.
Първата е Дарчо книжарят. Купувам от него книги за училището и съм най-солидният му клиент. Голямо нещо е на днешно време да имаш приятел книжар и да се ровиш в стоките му. Доскоро книгите на Фокнър и Капоти събираха прах по витрината, но вече и тук не е така. освен това, двамата сме заклети табладжии и понякога, докато вляза и опипам лавиците, таблата сама изскача изпод рафта. Дарчо не си е паднал на устата и ако има някой да ни слуша, може да ни вземе да смъртни врагове, които между изстрелите си разменят реплики. Това е едно от големите удоволствия на таблата. Не е само да хвърляш зарове и да местиш пулове.
От сутринта съм намисли да кажа, че ме викат за справка във военното окръжие. Дарчо е попрехвърлил ерген, често ходи запас и има комплекси по казармените въпроси. Не е честно, но знам и себе си.Няма да издържа на отровната усмивчица, с която ще ме изпрати, ако откажа играта. Правя гримаса, която трябва да изразява загриженост и приближавам книжарницата. Наоколо няма жива душа – лош знак. Още две крачки и зървам табелката „Книжарят е за стока“. Въздъхвам с радост, която много не радва. Оглеждам витрината – редяхме я онзи ден – и отминавам…
Насреща през улицата е пчелинът на поп Матей. Една закътана градина, с най-различни овошки, които сега са разцъфтели. Самият отец, в елегантен бежов подрасник, шета между кошерите. По това време – събота преди обяд – това си е чиста засада. Възстановявам израза на лицето си, предназначен за Дарчо и приближавам. Отчето, разбира се, отдавна ме е забелязал. С величествен жест дига ръка за поздрав и леко я накланя към дебелостволата асма в дъното на пчелина. Под асмата се мъдри масичка. Покривката белее като забрадка в зеленината. Отче Матея има хубаво винце. Знае рецептата на разни старовремски мезета, които собственоръчно приготовлява на електрическия котлон под навеса, където шъта, долива и опитва като алхимик. Освен това отчето свири на китара, а на табла употребява черковно-славянски изрази, които го правят особено опасен. Усещам тежест в краката си, но правя енергични знаци с ръце – имам важна работа и бързам. Отчето накланя глава и присвива очи като сатир, с което иска да каже, че днес е събота, че дневното пиене си има своя чар, че всичко е суета, а доброто винце весели човешкото сърце. Сега е най-трудният момент. Още малко волеви усилия и дяволският пчелин изостава. Тежестта в краката ми намалява, но от пантомимата потта тече на ручеи от мен.
Остава бубинажният отдел на промкомбината. В него работят десетина яки момчета, някои  минали през нашето училище. Освен електромотори поправят и част от местните коли и мотори. В работилницата тече огромна спортна информация. Тълкуват се тукашните новини и деликатно се споделят интимни мъжки преживявания. Началник и авторитет в тия области на познанието е Васко – бивш футболист и мой добър приятел. Цялата им стена откъм улицата е остъклена. Архитектът сякаш не е правил работилница, а наблюдателен пункт…. Съпротивителните ми сили са изчерпани и като пеперуда приближавам огромното стъкло. Ето последствията от одевешните лъжи и преструвки!…   
В тоя момент един камион с ремарке като на кино спира точно пред витрината. Светкавично преценявам шансовете си и се промъквам зад камиона. Свивам зад ъгъла и съм вече извън опасностите. Шосето е на две крачки.
От тия одисеевски зигзази между Сцила, Харибда и Сирените, изпитвам особеното чувство на тъжен хитрец. Но без жертви не може.
Ето ме най-после на мястото. Оглеждам го като началник гара, пипвам за късмет дръвчето и хвърлям по един въдичарски поглед в двете посоки на пътя. Разкопчавам горното копче на ризата и разхлабвам проклетата вратовръзка. Така слагам край и на днешната си педагогическа дейност. Вече съм само автостопаджия. Врабците по дръвчето не забелязват метаморфозите ми, увлечени в шумна разправия. Не може да няма нещо в това дръвче – и врабците все на него се събират.
Между това долавям някаква промяна, но не мога да я схвана. Изведнъж разбирам – акациите са цъфнали. Зад мен, през оградата от кръстосани пушки и саби е музеят – белосана къщица, в която на времето е отсядал Руският цар-освободител. Повечето от дърветата в парка са стари акации, с огромни корони. От тях на вълни се лее зашеметяващ аромат. Пчелите бръмчат нагоре-надолу като полудели.
Няколко минути поемам с разширени ноздри тоя самодивски дъх и за малко да изпусна един „Трабант“. Шофьорът е сам, но не обръща внимание на палеца ми. Изпращам го съответно. Ето тоя  момент прави автостопа под достойнството на хора с по-слаби нерви. Други пък непременно го свързват с особени рискове и приключения – романтични, или дори сексуални. Признавам, преди да стане това, което е сега, автостопът за мене беше просто спестяване на два часа. След толкова тръгва влакът. Настанен в най-различни коли, сляп като всеки новак за нещата около мен, все си представях старото бюро у дома, на което се уча да пиша що-годе правилни изречения. Убеден съм, че това е много важно за писателството и трупам необходимите човекочасове. Слава Богу, разказите, или поне части от тях трябва и да се преживеят и досега това е единственото приятно нещо, което съм видял в тая работа.
В обратна посока се източва колона цистерни. Возили са ме. Карат мазут.Един автокран ги гони като пощръклял слон. Земята се люлее под него. Ако ми падне, да си поговорим откровено с трабантаджията, бих му доверил, че отдавна предпочитам камионите. Шофьорите им взимат, за да има с кого да побъбрят и това ти създава чувството, че си необходим.
Постепенно в мене вече се набира тая непозната енергия, толкова необходима при автостопа. Това е нещо, което още не мога да обясня. Винаги познавам кой ще ме вземе. Не че до шофьора е празно, или други такива. Просто в решителния момент усещам, кой е моят. Сегашният е молотовка, която още отдалече сякаш кима съучастнически с брезента си и докато дигам ръка, тя вече спира. Номерът ú е от другия край на България и явно тъкмо за мене се е залутала насам.
Изтичвам. За града? Качвай се! Мятам се в кабината и силно дръпвам вратата. Неудобно е, шофьорът да се протяга през тебе, за да дозатвори вратата. Веднага потегляме, тъй че гърбът ми се залепва за облегалката. Бързак! Засилваме се по правата и излизаме от селото. На това място обикновено изваждам цигарите. Никой от шофьорите не ми е споменавал за пари и с цигарите съвсем не се опитвам да си платя. Шофьорът е професионалистът, аз съм аматьорът. Едно деликатно разстояние, което цигарата може да скъси и да даде първите теми за  разговор. Някои поддържат дистанцията като палят от своите, но общите пороци и слабостта да ги преодолеят сближава хората. Обикновено вече съм надникнал през задното прозорче и с цигара в уста попитвам нещо за колата, или къде кара тия железарии, или тия сандъци, като внимавам да не се впущаме много-много в технически подробности. Като съвременен човек знам частите на автомобила. Някога съм бил товарач и помощник-шофьор, но не съм от техничарите, нали разбирате…
И така почваме половинчасовия контакт като непознати и сравнително независещи един от друг хора, който често е по-откровен отколкото предполагах. Разбира се, някои мълчаливци са разбивали на пух и прах тия крехки шаблони за човешките отношения, но това са вече рискове на професията.
Сегашният е младо момче.  Виждам дълги бакембарди, шарена риза и дънки, наша конфекция. Взима цигара и казва откъде кара „тия железарии“. Вече е научил стария почтен език на шофьорите и от всяка негова дума личи, колко иска да е голям, опитен и циничен.
Отвръщам на представянето, че съм учител в това село, пътувам всеки ден от града и от време на време се прибирам по тоя начин.
•    Виж ти! От колко години сте учител?
Тая смяна от „ти“ на „ви“ винаги застава като преграда между нас. Зад нея наднича почитанието към учителя, останало още от Хаджигенчово време. Точно сега не ми е приятно. Казвам му от колко години съм учител.
•    Тогава… познавате ли Рилка Апостолова? Преди две години е завършила вашия техникум.
Познавам я, естествено, но не мога да се сетя коя беше. Шофьорът замълчава, сякаш преценява, дали не го будалкам нещо. Все пак съм заприличал на учител, щом с някакъв променен глас продължава:
•    Имахме голяма любов с нея…
Почва – помислям и се приготвям да слушам по-нататък, горд с опитността си.
Рилка била втори курс, когато се запознали на някаква неделна забава в града. Там той завършвал школа за строителни работници. Определили си среща за следващата неделя. Почти не вярвал, но Рилка дошла на срещата и ходили на дневно кино. Разхождали се по главната улица, която му се виждала голяма и хубава… изпратил я до гарата и Рилка заминала, но „между тях нещо останало“ и така започнала любовта им.Срещали се в неделните дни, а през седмицата Рилка му пишела писма. Бързо станали много близки, сякаш се знаели от години. Двамата живеели в общежития, та ходели на гости в квартирата на един негов приятел и Рилка оставала за втория влак. Обичали хубавите филми и естрадните концерти. Веднъж изкарали цяла тридневна ваканция заедно. Тъкмо му платили стажа. Намислили да се женят, щом Рилка завърши, той я „пазел“ и така минала годината. На другата влязъл в казармата. И във войниклъка му потръгнало – пратили го на шофьорски курсове. Бил решил отдавна да става шофьор и „продължили повече с писма“. После неговият първи приятел – подчерта това „първи“ – почнал да „навива“ Рилка, че от шофьор съпруг не става и приятелят му я „излъгал“. Когато си дошъл в отпуска ( тук спътникът ми се запъна, не беше трудно да се предположи какво ще каже и той то каза) Рилка била бременна от онзи. В първия момент бил „като цапардосан“ и не знаел какво да прави. Рилка само плачела и на него не му било лесно да реши. Най-после я оправил при един доктор, отпуската изтекла, заминал и …
•    Уж голяма любов беше пък…
Шофьорът не поглежда в страни. Говори високо заради мотора, с равен глас, сякаш изброява фактите на пътно произшествие пред органите на КАТ.
Хубаво щеше да е, да има и продължение и за всеки случай изчаквам малко, но явно това е краят на историята. Нямам право на избор, разбира се, но все пак при същите обстоятелства съм чувал къде-къде по-интересни истории. Самият аз имам запас от контраистории за всякакви случаи и мислено ги прехвърлям, но не мога да избера нищо подходящо. Шофьорът говори лично за себе си.В историята му няма обикновените мъжки хвалби. Неизживяното го гложди, а и цялата история го боли като незараснала рана. И всичко това само няколко минути след като сме се запознали! Ама че  история!
Отново го поглеждам.   По-млад е от мене с десетина години и мога да кажа нещо като „така стават тия работи“ и „всяко зло за добро“, но се колебая. Като не можеш да кажеш нещо свястно, по-добре мълчи.
Така и правя и се заглеждам в пътя.Отдавна го възприемам не като бягащи назад дръвчета, или като изтичащ под гумите асфалт и други такива, а като живо същество, със свой характер и най-различни настроения. Отдавна другаруваме с пътя.  През зимата се чернееше като пукнатина. Тлъсти врани мързеливо отскачаха от колите. Тогава си мислех, дали си спомнят  за някога, когато каруцарският път е бил покрит с тор. Че са се приспособили към техническия прогрес, щом и сега са все така тлъсти. Бях почти горд с тая лесна метафора.
Помня димящите угари, когато снегът с посивели от ужас пръсти се вкопчи в канавките. И оная почти несъществуваща, неописуема, нежнозелена паяжина над нивите, между още прозрачните ивици гора.
Сега е май и дърветата са разцъфтели. Тревата е превзела банкетите и напира към асфалта. Старите мъдри дървета, окастрени от слабостите си, стърчат на благоразумно разстояние. Но младите, още неопитните и съвсем любопитните, протягат клони, сякаш искат семената им да литнат с колите в мамещата далечина, да забият там корени и да основат нови родове и династии. Защото по пътя препуска времето. пътят е кон-вихрогон, яхнат на голо от смелите, ненаситни на това чудо живота и на тях не им е до съображенията на благоразумните.
•    Извинявайте че Ви занимавам с мои работи. Понякога минавам оттук, спомням си, а вече никого не познавам…Да запалим от моите, а …
Явно съм се размекнал и за момент съм изоставил мястото си. Бързо паля две цигари и му подавам едната. Отгоре на това излиза, че съвсем не за потвърждение на откритията ми в диалектиката на автостопа е минал оттук и ме е взел. Чувствам се почти разочарован. Какво ли не се случва на човека по пътя!
Сещам се за Рилка. Беше с зелени очи и „взимаше участие” в часовете по литература. Повечето от момичетата имаха нещо като дневници и понякога, когато минавах между чиновете, ги криеха така, че и слепец да ги види. Веднъж поисках нейния и тя ми го даде, като заварена на местопрестъплението. Обикновена тетрадчица, каквито бях виждал често. С преписани любовни стихове, разбира се, не от класиците в жанра и мили ученически мъдрости, между цветенца и снимки на артисти. Бях доволен, че „учениците ми се доверяват“. Тая подробност помня заради себе си. Тогава беше първата ми учителска година. Наказвахме я „за закъснения от неделните отпуски“, струва ми се, още нещо и спомените ми се изчерпват. Казвам му някои от тях, разбира се, леко редактирани. Когато споменавам за тетрадката, спътникът ми се оживява: „Да, да, зная, писала ми е за дневника!“ – сякаш едва сега се уверява, че наистина съм бил учител на Рилка. За момент между нас няма никакви бариери.
Все пак, за мене тя е една от вече многото ми ученици, за него е била единствената. Тая разлика ни връща на изходните позиции. Може би още се съмнява, дали тогава е направил най-доброто от това, което е можел да направи? Кой знае? Горе-долу така постъпват тия, които минават за по-добрата част от хората.
Много важно! Пък и той сигурно го знае, за да му го кажа. Същевременно чувствам на лицето си глуповатата, почти цинична физиономия, която може да се тълкува, че много добре ги разбирам тия работи, че в края на краищата те съвсем не са толкова важни за нас – големите…
Измъкваме се из под брястовете. Старото, междуселско шосе свършва. Ако има момент, в който наистина да съм необходим, това е сегашният. Само от моята страна има видимост. Мога да погледна от прозореца, но за да употребя повече усилия, отварям вратата и се оглеждам. Пътят е свободен – и зафучаваме по магистралата.
Фабричните комини растат насреща. Зад тях, на високото облени от слънцето, блестят панорамните градски блокове. По навик хвърлям поглед на скоростомера. Не е зле за молотовка.
Пак се сещам за оная тетрадчица-дневник. Може би, тя е била единственото „помагало“ и довереник на Рилка, когато двамата са решавали неизвестните на своята младост…
Още е мой ред, но вече летим към познатите улици и до ъгъла, на който слизам, остават броени мигове. Вече усещам познатото разочарование от раздялата с пътя, примесено с нетърпението да пристигна час по-скоро там, където ме очакват.
Както винаги колоната, в която сме се наредили спира на светофара и аз слизам. Благодаря му, махваме си за всичко хубаво и той отминава.
А все още е мой ред. Може би ще трябва да опитам на старото  бюро.