КОНСПИРАЦИЯ
Около Костадин гората шумеше. Влажната земя дъхаше на гнили треви, на дърва и тор и в тоя сладникав аромат се промъкваше и разширяваше ноздрите острият мирис на зелена трева. Но гората изчезна зад листчето в дланта му, на което прочете страшните думи за човека, скрит у тях.
Костадин го видя в полумрака на скривалището, отпуснал силните си космати ръце на масичката до свещта, както седеше снощи и приказваше. Досега бяха идвали повече граждани и Костадин някак подчертано се грижеше и суетеше около тях. Въпреки образованието, тоя си беше селянин, израсъл на къра и Костадин го бе почувствал по-свой…
Между дърветата се зададе Любен. Двамата не се срещаха по светло и Костадин пак усети листчето в дланта си.
•    Добре се наредихме, а? Какво ще кажеш?
•    Ти го доведе, ти кажи.
•    Доведе го секретар на Окръжния комитет. Нощес пак той идва и донесе решението.
•    Как е минал канала?!
•    Пуснат е още от София и е минал… Затова не трябва да се връща!… Кои знае?
•    Ами всички ни. Не съм лягал тая нощ.
•    Представяш ли си, ако го изпуснем!…
•    Щом полицията е могла да пусне свой човек по канала, не е добре. Нещо са изтървали пусулата от горе…
•    Провали стават, когато не я вършим както трябва.
•    Така е.
•    Какво предлагаш?
•    Нощес, с Карата, на Сух геран…
•    Да не усети нещо и да избяга!..
•    А пък… ако погледнеш… съвсем наш…
•    Станал ти е симпатичен?! Ако не се наемаш, казвай, сега му е времето. Тая работа отлагане няма, братко!
•    Няма какво да казвам…
Любеновата ръка беше корана и суха. Двамата се познаваха от момчета, когато пасяха коне по лъките между двете села.
На връщане Костадин съвсем забрави гората и нивите. Ако нощес изпълнят решението, с Карата трябваше да бягат през граница. Човекът е оставил „диря“ и убийствата се разследват докрай! Костадин усети злобата в дланите си. Какво го е накарало да тръгне от село на село и да шпионира? Хилядарки? Надали. Сигурно и той – за идея – като нас. Как ли ни мрази, та толкова да рискува! После изведнъж в ума му се върна оная мисъл – първата, която му мина още докато четеше Любеновата бележка, скрита в хралупата на дъба: Ами, ако човекът е чист! Ако нашите нещо са сбъркали!…„Станал ти е симпатичен!“ Та те точно на това разчитат!… И все пак не можеше да повярва, че човекът, скрит у тях е провокатор. Различни хора бяха минали през скривалището. Костадин познаваше тежките, притеглящи всяка дреболия погледи на старите бойци, от които се беше учил. Обичаше възторга на младоците, напиращ зад привидната им сдържаност. Те му бяха най-мили. Помнеше и човека, който беше дошъл със страха си и от страх непрекъснато се чувстваше гладен и нищо не можеше да утоли тоя глад. После се застреля на гарата, когато го бяха спрели за най-обикновена справка. От тогава полицията душеше наоколо из селата. Различни хора беше крил Костадин и всичките си приличаха по нещо, което го имаше и сегашният. Това трябваше да каже на Любен, но Любен си отиде и Костадин се връщаше от срещата със заповедта и своето обещание да я изпълни. А съмнението се надигаше в душата  му и той вече сам трябваше са отговаря за живота на всичките. Една глава имаш, да мислиш ли с нея, в торбата ли да я слагаш…
Слънцето изгряваше, когато Костадин бутна вратнята. Жена му стягаше децата за училище. Той се отби в къщи и гребна вода от медника.
•    На гладно сърце вода пиеш…
Той я погледна и пак излезе. Прекрачи порутената ограда, която го делеше с Карата. В ъгъла на големия двор къщата едва се крепеше. Когато влязоха и Костадин му разправи, Карата запали цигара и изръмжа:
•    Бре, мамка му мръсна!
Карата беше сирак от малък. Нямаше и земя. Сечеше гора, вадеше камъни, работеше по някой и друг ден на чуждо. Преди година го бяха арестували за някаква пушка. В околийското  го биха, но не каза  пушката и го пуснаха. Тогава влезе в конспирацията. Беше набит, с дълги, като на делия крака.
•    Как се разбрахте с Любена?
•    Рече да приказвам с тебе. Това не е шега!
•    Какво да приказваме! И така и така – все лошо. Барем това куче да пречукаме!
•    Довечера мини покрай този-онзи, да те видят и от среднощ ще те чакам. Аз няма да мърдам от тука.
Костадин се върна. Завъртя се из къщи, после отвори дулапа, отчупи комат хляб и го мушна в джоба. На корема си усети стоплената стомана на парабела. Отиде зад сайванта, подсвирна, разбута сеното и чукна паролата. Онзи отвори.
Беше съвсем брадясал. Седна на миндерчето, постлано с новата черга и бавно, като чупеше съвсем малки парченца от хляба, започна да яде.
•    Щях да те питам и вчера. Така ядат хляба затворниците.
Те не говореха за личните си работи и човекът го погледна.
•    Бях в затвора. В карцера даваха малко хляб и по едно време сънувах такива комати.
•    Напоследък зачестиха провалите…
•    Карахме я по хайдушки, затова. И загубихме много свестни хора. Имала си тънкости тая дяволска игра и трябвало да ги научим. Нужни са ни още много ум и знания, гъвкавост, инициатива… Безгрижието на  Стамболийски е фатално!… Чувам, наоколо играят деца. Твои ли са?
•    Мои. Момичето вече изкласи. Синът тая година ще е трето отделение… Дечурлига…
•    За тях е всичкото! Мене момче ми умря лани… на три годинки… Затова те питам. Жената отиде при техните и сега съм така…– за миг около устата му се събра дълбока, горчива гънка, но като  усети погледа на Костадин, човекът тръсна глава. –               Слушай, може ли преди тръгване да се обръсна някак?
•    Ще ти донеса.
Костадин си намери работа из двора. Стегна асмата, копа в градината, но ръцете му тежаха. „Станал ти е симпатичен!“ Дали е само това, Любене? На мене сърцето ми не вярва!… А, ако всеки от нас почне да се съмнява? Ти не отговаряш само за себе си! „За конспирацията трябват повече гъвкавост и инициатива!“ Тия думи бяха прилегнали на Костадин като негови, а ги чу от устата на един провокатор. Провокатор, който утре ще гуляе с парите за нашите глави! Прав е Карата!…
През деня Костадин все се надяваше, че някои ще дойде и ще отмени решението. Но когато слънцето падна над баира, разбра че нищо няма да се промени и сърцето му за миг спря като стиснато в юмрук.
Надвечер децата излязоха да играят и той пак се мушна зад сайванта. Онзи беше се обръснал и с вратовръзката, която  най-много изненада Костадин, приличаше на друг човек.
•    Ако са ме засекли от София, или някъде по гарите, така по-лесно ще се промъкна. Те ще гледат за селянин с мустаци…
А часовете хвърчаха. Скоро се стъмни. Селото полека утихна, заспа и към полунощ месецът изгря.
Двамата чакаха в тъмното скривалище. Костадин се мъчеше да следи силуета в ъгъла, стискаше парабела и слушаше:
-…Никога в историята такива не са успявали за дълго. Светът се раздели и всеки трябва да реши, на коя страна е!…
В тъмното шепнещият глас звучеше развълнувано и Костадин за малко да  се изтърве.
Най-после Карата свирна и двамата се измъкнаха. Зад двора минаваше дълбоко дере, зашумено с елантус и върба, което изтичаше към реката и от там вече започваше кърът. Нещо тежко притискаше сърцето на Костадин. Качваше се до устата му – суха като пещ и той вървеше, сякаш друг местеше краката му. Хванаха край шосето и Карата на два пъти, уж случайно, се протягаше и  докосваше рамото му. Минаха старата чешма и пътят се опъна през мъртвия кър.
Тогава насреща се зададе човек. Чуха цървулите му да съскат често-често по камъните и спряха в сянката на гората. Изведнъж Костадин се хвърли към него.
•    Любене!…
•    Сст!…
Двамата се изправиха един срещу друг на пътя.
•    Съобщението за твоя гостенин е пуснато от провокатор. Преди час дойде човек от града. Оставих го на „Сух геран“ да се не разминем и тръгнах насам. Нося му билет за влака в пет.
Костадин се засмя. Смееше се и хълцаше, сякаш се давеше, после на сърцето му стана леко, както никога до сега. Значи все пак то беше познало!…
Когато Любен и човекът си тръгнаха, Карата плю през зъби:
•    Бре, мамка му мръсна!…
Можеше и така да завърши тоя история, читателю. Костадин толкова искаше да види някой човек, който да му каже истината. На всеки завой се лъжеше, че го чува и сърцето му се блъскаше и крещеше… Но никой не срещна тримата по пътя им и от „Сух геран“ се върнаха двама…