ТЕМАТА  ДИСИДЕНТ
Социалистическият реализъм наложи за първа и главна тема в литературата динамичното и “най – прогресивно” време след Девети септември 1944 година. Животът преди тая дата бе определен за втора, “допълваща” тема. С течение на времето се появиха и други теми, а “методът” разширяваше и увеличаваше правата си на висша инстанция, която решително разчиства остатъците от “старото” пред родната литература и тя, както се казваше тогава,  тръгна по верен и широк път, трасиран от Партията.
Напук на тия гранитни постановки обаче допълващата тема продължи да привлича и събира майсторските творби, като старо, уютно кафене привлича приятели. Само за пример: “Тютюн” и “Осъдени души”, романите на Димитър Талев, “Диви разкази” и “Шумки от габър”, “Цената на златото”, “Време разделно”, “Хайка за вълци”…Около темата за “великите промени” след 1944г. се трупаха все повече фалшиви оди, напомпани с измислен патос, многотомни, “сламени” романи, всякаква посредственост и, разбира се, жилавата като стоманена тел сатира.
Оказа се, че животът преди “великата” дата отказваше да се подчини на директивата, не приемаше определената му второстепенна роля и оставаше по-привлекателен  за изображение. Беден –богат,  крив–прав, но “без маска и  без грим”, неподправен и естествен. А творците точно тия качества на живота търсеха за  своите опуси. . Така темата, полека -лека стана дисидент. Това явление сигурно имаше много и различни обяснения, но очевидно беше, че колкото и да бяха насилвани и лъгани да повярват и да прилагат чужди схеми и готови калъпи, българските творци останаха верни на себе си и на своето призвание – да изобразяват истината за живота на хората.
Критикуваните и строго съдени тогава автори от ”второстепенната” тема-дисидент отдавна са класици, а техните критици и щедро хвалените и награждавани “съвременници”” все едно, че не ги е имало.   Всекиму своето.