СИНДРОМЪТ „ПАЗИ БОЖЕ, СЛЯПО ДА ПРОГЛЕДА”
Изправени сме пред триумфалните врати на нова ера, а адетите ни – още от времето на Алеко Константинов.
Срещнеш познат от началото на демократичните страсти български, вече високопоставен чиновник и виждаш как очите му отскачат от твоите, а след миг колебание познатият те отминава, втренчен кой знае къде. След време не успяваш да се добереш до кабинета му и тогава в ума ти прещраква нещо от Алековия разказ „Пази, Боже, сляпо да прогледа“.
Разбира се, този пример може да е измислен и както се казва, всяка прилика да е случайна. Може да е само повод да си кажем някои неща. Истините са хлябът на демокрацията и се раждат и опичат в непрекъснатата свободна обмяна на мнения. Иначе демокрацията залинява. Лекува я пак истината –  горчивата.
Израз само на лично невъзпитание и ориенталска безпардонност ли са подобни на нашия пример прояви? По-старите ни поколения живяха без грижите и нормите на престижни колежи и лицеи. Тия, които ходеха по оплюваната западна част от чужбина – децата на партийни величия  – нямаха кой знае какво да школуват. Тях ги оценяваха не по способности, а по класово-партийни критерии. Висшето им качество беше верността към партийната власт и убедителността, с която внушаваха колко трудна е борбата с империалистите и как само покрай нея поминуваме и ние – редовите. Възпитание, култура, благородство бяха буржоазни предразсъдъци. Езиците понаучиха,  а  редовите бяха вечните участници в партийната учебна година – местното духовно Белене…
От робството ли ни е останало убеждението, че управникът трябва да се държи като намръщен господар, а управляваният – като угодливо ухилен роб? Толкова ли ни е прилегнало руското: „Я директор, ти дурак, ти директор  – я дурак“, та все ни бяга истината, че управникът служи на обществото, а не обратното!
Тия въпроси леко бихме прехвърлили в графата „вечни несъвършенства на битието“, ако не са толкова актуални и ако демокрацията не беше толкова несъвместима с високомерието, заклеймявано в разказа „Пази, Боже, сляпо да прогледа“. Алеко не се ражда всяко столетие. Урокът ни е даден за дълго. Като представител на демокрацията, ако всеки Божи ден с държанието си, с излъчването си не привличаш по няколко души за демократичната кауза, значи, обратно – всеки ден ти отблъскваш по няколко души.       Електоралните чувства са като зима на село – ако не слагаш дърва в печката – стаята изстива.
Ние, електоратът, полека-лека проумяваме откъде идват злините. Разбираме, че никой не може като с магическа пръчка да намери работа и хляб за всички, да озапти престъпниците и корупцията и да върне откраднатите милиарди. На чудеса не вярваме. А вие, хората на новата власт, заложниците на демокрацията, бъдете верни на любезността между хората. Тя не е скъпа, а отваря много врати и души.
Приятелю, истински или измислен, искрено и не за себе си те моля: Сутрин, докато премяташ „по-така“ вратовръзката на служебния костюм, проверявай и готовността за любезност, като войник паласките си. Не забравяй и усмивката, не за бели зъби, а за бели намерения. През деня, дори да ти се плаче, бъди любезен с хората и се усмихвай. Защото човекът е мярката на света, приятелю. От него зависи всичко – и твоя мандат и бъдещето на България.
Януари 2000 г.