ЧАСЪТ НА ИСТИНАТА
Толкова пророкуван и одумван, 17 юни дойде и отмина. Уж вотът щеше да е наказателен, той излезе смазващ. Причините за предизвестената изборна загуба на СДС бяха предречени многократно от различни страни и по различни начини, от грижа и болка до злорадство: Липса на политически опит и култура, недостатъчна управленческа гъвкавост и ефективност на голяма част от кадрите, особено в провинцията. Неумение за общуване с медиите. И за капак – рахитична предизборна кампания. Вместо борба и париране на тоталната офанзива на опонентите, боричкане за по-първи места в листите и успокоението, че другото ще дойде от само себе си.
За съжаление, със социалистически хватки гражданско общество и демокрация не стават. Всеки може да прибави още фатални причини, примери, имена  и  го  прави.
Остана открит въпросът: За  наказание или като награда  избрахме за депутати хората, които допуснаха грешките?
Различни са вълненията и около личността на министър-председателя. Иван Костов е от малцината политици и държавници, които доказаха през четирите години на мандата си, че могат здраво да държат държавното кормило във вярната посока.
Дали СДС ще има сили за отговори на всичките въпроси? Щом си на ринга, може да падаш, важно е да ставаш навреме.
На някои хора много им се иска да влязат на „Раковски“ 134 сред шпалир от наведени глави и да посочат, кой да остане и кой да бъде низвергнат. Други гледат на всичките обществени вълнения „с тъпа наивна небрежност“, както ги е видял на времето и Вапцаров. Най-много са обикновените посттоталитарни хора, навикнали на политически илюзии като наркомани с дозата си дрога. За четири години демократична власт ,изглежда, се уморихме да отстояваме мястото си под слънцето като граждани и като държава. Прииска ни се, макар и за кратко, отново да загърбим отговорностите си на свободни хора, да се отпуснем и по ориенталски да закрещим „Яша!“ срещу някой юнак, който като Крали Марко ни обещае, с един замах на френгията си, да ни отърве от самите нас…
Мигът на истината дойде с усилията на много от нас, а  победителите не разбраха, като спечелиха, какво загубиха? За да научат и това им трябва време, а него няма кой да го спре и в далечината вече се мержелее следващият миг на истината. Като приближи, пак ще почнем да умуваме, стига да не е късно.
Въпрос на въпросите е, как в неспирния ход на времето и в кипежа на тия трагикомични нашенски страсти и баталии да съхраним национална енергия и време за демократични реформи и европейска интеграция. Научихме, че демокрацията се лекува с повече демокрация. Колко демокрация трябва да произведем, или да внесем, за да не прекъсваме лечението? Засега разполагаме с надежди и горчиви истини, вместо билки.
Бог да пази България!
25 юни 2001 г.