СУХОЗЕМЕН РИБАР
За част от човечеството рибарството е отделно обособен свят, със собствени измерения и ценности. В него водата е жизнена среда на рибата, а самата риба колкото е храна и стока, кулинарно-тиганджийско понятие, толкова е обект и същност на човешка деятелност, която не може да се сбърка с някоя друга. Рибарството е  поминък, а времето го е превърнало в това, което то е сега за милиони хора – могъщ жизнен стимул, смисъл и дори вдъхновение. Не случайно Хемингуей от един рибар създаде общочовешки символ на вечната борба за съществуване, в която човек може да спечели някоя битка, но не и крайна победа.
Първият човек, осъзнал предимствата на разумно същество, сигурно е станал рибар. Почнал е с голи ръце, опитвал е със стрели, копия, харпуни, измислял е въдици и чепарета, различни мрежи, винтери, таляни. Дебнел е като хищник от брега, под вода, през леда… От гигантските траулери-комбинати, та до шарените черги, с които бабите събирали полудялата за бряг хамсия, в легендарните времена на южното ни Черноморие… От чужбина разказват чудеса за   рибарски лодки и компютърни такъми. Българските лодки са местна изработка, с пригоден двигател, с въдици и мрежи, правени от стопаните си.
Както леката атлетика е царица на всички спортове, така и рибуването от лодка с един-двама души на борда  е коронна рибарска дисциплина. Рибата е в родната си стихия, човекът е в своята лодка – един срещу друг, всеки със своите шансове в двубоя. Морето е на всички и всеки може да сполучи. Свободният избор и тия постоянни, прости и ясни правила придават на рибарския занаят нещо истинско и сурово, почти войнишко. Рибарят е длъжен постоянно и дръзко да ухажва сполуката. А флирт не върви на сухо, без емоции и артистичен замах. Това пък го приближава до изкуствата…
Аз не съм рибар и живея в град, чиито водни богатства, ако не броим водопровода, са два-три язовира, бара до колене и декоративни фонтани. Въпросът, откъде е пристрастието ми към рибарската кауза е справедлив, а отговорът е съвсем прост. През годините съм събрал сума рибарски човекочасове, с прилежащи към тях атрибути и спомени. Не мога да се откажа от  собствеността си,  нито пък да забравя някъде спомените си. Опитвал съм да ги споделя, но без особен успех. Трудно е да убеждаваш сухоземен човек – дори най-близък на темата – водопроводчик например, че освен да прави пакости по тръбите, водата може да бъде река, езеро или море с риби, с лодки, та и с острови.  Сухоземният човек  веднага ще се  усъмни, че преувеличаваш…
Най-често си спомням, когато сме в морето. На три сантиметра насмолено дърво от бездната, която ни люлее гальовно, а ние сме я пронизали с въдиците си като с шпаги. Как се напрягам, когато трепне острието на шпагата, да прочета сигналите, които тръгват по двете посоки на влакното, от тоя миг съдбовно свързани…
Няма да забравя, когато с чепарето, като омагьосана излезе от водата изумрудената, блестяща на слънцето огърлица от живи риби – накит на Афродита от пяната – съхранил последните трепети към свобода…
Помня и тежките като мъртъвци, набити с медузи, големооки мрежи, без нито една риба, дъжда и зимния вятър, шибащ през очите с ледените си камшици…
Още помня времето, когато остров Св. Анастасия се казваше „Болшевик“. Тогава територията му, колкото захлупен стадион, изглеждаше прекалено дива за ненаситния Балкантурист и няколко сезона изпълняваше с апломб  ролята на бургаски Парнас…
Най-висш представител на държавната власт беше фаропазачът Стамат, по право и капитан на островния флот – голяма зелена лодка – военна направа, в която моят випуск усвои първите уроци по риболов от преподавателя в Бургаския риболовен факултет Васко Краев… Помня обкованото с широки дъски ресторантче, вещо ръководено от бай Април и сина му Май и древната постройка – през вековете крепост, манастир, затвор, смело преименувана на хотел. Широките, изтрити стълби и чардаците му за нас бяха по-уютни от тризвездни хотели. Грохналата черквица, петимна за кающи се… Помня големите камъни, на няколко метра от брега, обрасли с едри миди – ненадминато мезе за познавачи. Мидите минаваха през горещата тенекия само на официални аперитиви. Делничните обработки бяха няколко капки лимон…     Помня редовните обитатели на острова Динко и Соня, компанията на Чатрака, Йоско, Христо Фотев – още непризнат за национален поет. Помня Спас Джонев, как завинаги замина с корабчето… От всичките художници госпожа (Тогава!) Кераца и как Слави ни доведе с жена ми и тригодишната ни дъщеря, която под сламената си шапка приличаше на кафено зрънце… А около всички ни – топлото, бистро и мъдро море, което ни правеше по-добри, макар и за кратко. Много лица и имена са избледнели, но ги споменавам с благодарност. За всеки от тия дни – празници, за всеки от пасажерите на острова – жива алегория на бургаската артистичност – може да се напише разказ… Разбира се, тогава писането беше и идеологически акт…
Може би, и сега си заслужава да опитам с някой романтичен сюжет, край заливчета и буруни с екзотични имена, да повиша жанра на тоя текст, поне да увелича броя на страниците му, или просто да мина за морски. Но аз съм сухоземен човек и знам, че тия неща личат. Приказните съкровища по морското дъно са много по-малко от измитите и потънали  гримове и маски
Всъщност, голяма част от това, което знам за морето съм научил за години другаруване и чиракуване в лодката на трудовашкия ми набор Колю Бургазлията от Черноморец, бивше „Св. Никола“. Електро-рибар, след приватизацията и лозар. Може да приемете тоя текст като отдавнашна, но неотслабнала тръпка по морето, рибарството, неосъществени пътешествия и приятелство. За различни риби, съответни питиета и някоя песен. Всичко това започнало отдавна и съвсем невинно под клонеста смокиня. Малцина ще прозрат в текста сериозното ми намерение да надникна зад познатата от детинство картина по старовремските креватни табли, украсени с квадрат синьо море. Отпред са вълните, бяло платно на хоризонта и няколко отметки за гларуси или албатроси, според настроението на зрителя…
Морето е стар пират, може да омагьосва и отвлича хиляди хора и докато не се откупят, не ги пуска. Много малко успяват да преодолеят естествената преграда и да нагазят в квадрата синьо море от описаната по-горе картина. Може би, не е необходимо. И от далече тя е сърцераздирателно  прекрасна.