КАДРОВА СПРАВКА
С пленума на БКП на 10.ХI.1989 г., който свали Тодор Живков и оповести нов курс на Партията-ръководителка, започнаха нашите големи надежди и тъй дългото ни лутане по мъките. Бързо възстановихме старите парламентарни партии, създадохме нови, но нямаше време и условия за естествен подбор на качествени хора, с установени и трайни убеждения. Според удобния евфемизъм, всички станахме посттоталитарни хора, които се мъчехме да балансираме между възторга и страха, а стадното ни чувство да компенсира липсата на опит, осъзнати демократични принципи и интереси. Амбициозни кариеристи, посредствени политикани, психари и лумпени, явни и тайни агенти и провокатори влизаха и излизаха от партиите като през разградени дворове, а непрекъснатото роене постигна рекорд – на осем милиона жители – 300 партии.
Бяхме свикнали други хора и на недостъпни за нас места да решават съдбата и бъдещето на България. Подхващахме тема след тема, малко доведохме до края, но каквото правехме, беше с чувството, че се вижда от цял свят. Оцениха ни че можем и повече. Дали от студуването и горещите страсти  по митинги и по  избори, на които много от нас гласуваха като с фишове за тото, дали от дългата „демократична“ немотия, или от войната на мутрите, но почнахме по старчески лесно да се уморяваме, да се усещаме употребени, изхабени. Реалната политика постепенно стана мръсна дума, недостойно дело, сякаш други я правеха, а окопите пред Българската демократична идея обезлюдяваха, за сметка на навалицата към страничните, по-спокойни места и сектори за сеирджии и критикари. Всичко това някои наричаха революция, при това нежна – сакън, да не ни се видят белезите от хомота.
В същото време БКП, осъзнала безпощадно ясно, че ако не се промени, политическата ú гибел е неминуема, продължи да се перестройва към реална и мнима социалдемокрация, за да може да участва в новата политическа надпревара. Започнала подготовката и редовните тренировки далече преди своите опоненти и съперници, тя разполагаше с огромните предимства на четири десетилетия самовластие – неограничени ресурси от време, пари, кадри. Тия предимства правеха абсурден всеки опит за равнопоставеност.
Освен тия предимства, БКП хладнокръвно се освободи от вече излишния баласт – някои от плесенясалите си бетонни догми, както и от близо милион членове – излишни, „обикновени“ хора, на които не можеше да разчита през  трудните и рисковани, политически и финансови препятствия по трасето на надпреварата. В нея остана „гъстото“ на електората, което бързо сякаш го гонят по петите, усвои тънкостите на ариергардната стратегия и тактика. Така подмладена, подменена и назобена с всякакви явни и тайни  витамини и стимуланти, преминала през всички допинг-контроли, като бистра водица, БКП, за всеки случай, се появи на състезанията и с ново име.
Дори с тия сериозни предимства БКП е само едно отбраняващо се укрепление от рухнала крепост. С тясно стратегическо пространство за маневриране, без сериозни опори и перспективи в съвременния свят, но готова на всичко, за да остане, за да е потребна… Сред овехтелите и познати до болка декори, изобразяващи борба за мир и социалдемократизация, антиглобализъм, бабини социални приказки и т.н., тя още може да застава в героични пози, да се бори за власт – единственият ú истински мерак – и дори да печели избори – нали сме демократично общество. (Сякаш това значи, първо да видим, какво ще стане, ако си изберем старото управление.) Но БСП не може да застане начело на народ, който след толкова дълго маршируване на едно място, тръгва напред. Ако друг държи кормилото, тя ще се вози гратис, ще печели време, ще лавира и ще лъже наши и чужди наивници. Но нищо повече.
Единствената реална гаранция за спасителните за България реформи, колкото и патетично да звучи, са демокрацията и нейният брат-близнак – гражданското общество, т.е, ние, хората. Без нас парламентаризъм, леви и десни управления, икономически чудеса, модели и жадуваното благоденствие са голи приказки, шулеви.
А демокрацията, колкото и различно да я разбираме (има световни стандарти!) и колкото и предпазливо да я опитваме, като гореща супа, само с върха на езика, може да се прави единствено с дружните усилия на несъвършени, но искрени демократи.