ГЕРОИ  И  ИЗПРАЩАЧИ
Изправени и притиснати  от толкова трудни въпроси пред черната дъска на историята, почнахме начесто да се обръщаме назад към миналото и особено към Възраждането – „най-българското време“. Дано подскаже някоя формула,  да помогне с някой пример, да изкараме сега спасителната тройка. Историческите неволи са ни научили, като се объркаме и видим зор, все към Левски и Ботев да гледаме. Най-мъжките ни момчета, диамантените еталони за  нашата  вярност към национални идеали, за мъжка стръв към истина, за енергия и воля. Добре, че ги имаме!… И все пак… Не ги ли отдалечаваме от нас с толкова обожание и иконописване?
Търсеният лек, големият ни днешен шанс дали не е, сами да извървим поне част от техните пътеки, колкото и стръмни да са те? Ние обикновено изоставаме от дългите им крачки на определено място – соления от сълзи камък на прощаването. От него те тръгват нагоре по стръмната пътека  на национални герои, а ние – изпращачите – скупчени около „сополивия камък“, махаме за много здраве, споглеждаме се и се разотиваме по живо, по здраво…
Нали заедно тръгнахме? На кого ги предадохме оттам нагоре? На душманите? Опасно и страшно е горе,  там дебне смъртта. Но само „Там…“, макар и за кратко, можем да се изправим редом с тях. Там, между още редките куршуми можем да усетим тръпката на свободата / тя оттам идва/, че да пораснем. Още малко ни трябва!.. Нима на тях им е било по-лесно? Хайде! Никой не може да умре два пъти. Между дъбовете още се мяркат черната брада на единия и русият перчем на другия. Очите им святкат, запалени от тамошните огньове… Май  ни парят  присмехулните искри в очите им и упрекът към нас – благоразумните. Докога ще се оправдаваме, че сме в друго време? Колко пъти вече двамата прекрачват синурите на времената, че и през всякакви други прегради и забрани и все намират брод и пътека за своята посока, за своята мяра и съдба – доброто на България – и ни ги посочват? България е и наша родина. Нима има време, лишено от възможността да заложиш глава за свобода и правда?! Историята все това пита на зрелостни изпити. А точно това все не можем да научим до края. То не се учи в училище, нито отнякъде можем да  си го препишем. Никой друг няма да го реши вместо нас. Не може да бъде „наложено отгоре“ или от друга някоя страна. Защото то пониква и расте дълбоко в човека – трябват му много самотни усилия и мъки, иска се мъжество и струва повече от живота.
1.1О.2ОО1г.