ДЕМОКРАЦИЯ И ЖУРНАЛИСТИКА
На пръв поглед професията да правиш новини за медиите не е кой знае какво. Подбираш интересни факти. Сбираш ги на китки по обществено политическо значение, акцентираш смисъла им, преценяваш моралната и духовната им стойност. Има ли начин, намигваш иронично между редовете. Ако пък фактите са грозни, внимаваш да не дърпаш уважаемия читател към отчаяние и гавра, а да будят сили за отпор и добротворство. Ясен и точен български език, още няколко неща и новините ти са готови като топъл хляб. Най-трудното е да казваш истината.
На нас, българите, все време не ни достига. Винаги се суетим и закъсняваме. Уж тръгваме с всички, а все гоним. Докато догоним едного, друг хукне нанякъде и се понасяме след него. Все изпускаме моменти, срокове, влакове… така полека-лека през десетилетията развихме комплекс за недостиг на време и за изпуснати възможности. Ето и сега. Наобиколили сме вдигналия пáра влак София-Брюксел. Докато едни пазарят билети, други се щурат наляво-надясно по перона и се надвикват: „Ами големия брат?!“… „Качи ли дисагите?“… „Абе, да не друса!“ Нашенска шарена орисия, от която не можем да се отървем, та да не се гоним един друг като кучето опашката си, а дружно да гоним една цел.
Какво стана из нашите медийни пространства за десетината посттоталитарни години? Очевидно постигнахме тавана на свободата на словото, че го и надминахме. Медии никнат като гъби след дъжд. Насочиха се капитали, напазариха се журналисти, откъде ли не и какви ли не. Набързо се окомплектоваха стотици редакции и веднага почнаха да утоляват информационните нужди на зажаднелия електорат. Колкото и да е условно, в тия цехове за новини вече личат три кадрови пласта.
Социалистическите журналисти бяха верни на Партията. От фактите правеха указани от Горе новини и ги подаваха на консуматорите като зоб. За тях споровете не бяха пътеки към истината, а „класова борба“. Гиздеха партийните митове и догми с измислени метафори и от усилията им тия „истини“ за миг живваха като умрели жаби от галваничен ток. Не че нямаше прозорливи да не разбират фалша и обречеността си,  но в системата нямаше мърдане. Много от тия хора сега са в боевите медии на антидемократична вахта. Преходът и реформите, които сега отгладуваме, отдавна са били премислени и минирани, колкото е могло. Младата ни демокрация повече натискаше клаксона на промените и не се интересуваше толкова къде са ключовете на касата, камо ли за някакви си медии и журналисти. Те пък се изявяваха по митингите като демократи. Мислели, че светът се е вдигнал, не да се отърве от  социализма,  а да го усъвършенства. Ако можеше, той да се е усъвършенствал…. Трудно можем да си представим нещо по-долно от това, да застанеш в челото на едно искрено стремление на собствения си народ, за да го компрометираш и да закараш братята си в калта. Тия хора оглавиха „медийната война“ срещу демокрацията.
На другия полюс останаха малцина от заварените журналисти, промъкнали край кадровиците европейското си мислене.
Между двата полюса заеха позиции многобройните редакционни попълнения. Неопитни, амбициозни, борещи се за хляба си кандидати на славата… Така се роди новата генерация българска журналистика. Някои от общите показатели за част от нея вече се очертават. Дядолюбенкаравеловски селски клюкарлък и невежество, пременени по градски  с устата отраканост. Елегантно марксическо фишу, колкото за ретро фасон (черно-бял). Самочувствие, че може да наддума всички с наследствената си логорея и усвоените словесни фръцкания…Родни места на демокрацията са редакциите, а някои редакции накараха демокрацията да се срамува от произхода си. Тая наша така наречена четвърта власт плаче за конски дози хуманизъм, духовност и истински човешки мерки за нещата от живота… Но пак не достига време. Докато да изумуваме изборите, се появиха радиодекабристите!… И съответно пък ние, редовите,  вместо да си поделим отговорностите за общата ни съдба, вече инстинктивно си търсим местата в останалите още от червенковско време „два лагера“ – наши и ваши.
Някои ще кажат: все ровиш невтасали гюбрета!… От зор е – признавам. От това гюбре тече мътилката в нашия обществен живот, пречи ни да видим – кой кой е – и да си правим сметката. А без това не можем да хванем влака и да продължим напред.
Юли2001г.г.