ЧЕТВЪРТА СВЕТОВНА
С трагичните събития в Московския театър изживяхме още една жестока схватка от световната война между цивилизацията и тероризма. Искам да избегна думата война, но фактите са кораво нещо. Стъписването и емоциите след 11 септември в Ню Йорк правят все по-нови части от човечеството  страни в конфликта. В него се преплитат все повече могъщи интереси и както Ал Кайда става символична шапка на световния тероризъм, тъй и демократичните сили се разпознават и обединяват. Липсата на бойно поле и фронт, в класическия смисъл на тия думи, прави войната дори по-страшна и непредвидима, а победите и пораженията – еднакво горчиви. Броят на убитите, съпоставен с десетки милиони жертви на миналите световни войни, омаловажават жертвите на сегашната и обезценяват човешкия живот. Едва ли не си отдъхваме, че все пак загиналите са по-малко от някога, че ужасът е далече от нас – незасегнатите, живите … засега. Вечната човешка илюзия ни прави почти безразлични и ни кара да забравяме, че всяка човешка гибел е световна трагедия и когато бие камбаната, тя бие за всеки от нас.
Към огромния поток от информации, коментари, анализи и мнения, отразяващи вълненията на света, във връзка със събитията в Московския театър, бих припомнил едно старо, но струва ми се, актуално и днес наблюдение. Цитирам по памет: „Руснаците воюват като шахматисти. Ако спечелят една пешка, разменят фигурите, докато постигнат победа.“ На война като на война.
Московските събития станаха лакмус и за готовността на нашите институции и медии  за адекватни реакции в екстремни ситуации. Някои от тях на „огневата линия“, в студените октомврийски нощи трепнаха и се опитаха  да дадат тон за мисленето на всички ни и от висотата на постовете си да подскажат „линията“ на поведение. Това трепване показа, че още не ни достига хладнокръвие, точно да мерим нюансите и да умеем даа се дистанцираме на милиметри, когато е нужно. Смятаният за отминал с времето си синдром на послушание към по-големия брат и готовността за манипулиране на истини и информации, въпреки толкова клетви и декларации, се оказа жив и здрав.  Това, което е разбираемо (не разрешено) за руснаците, вече не е задължително за нас!.
Въпреки отделните опити обаче българските медии, като част от световната медийна система, отстояха горещата връзка с фактите от Москва, колкото и страшни да бяха. Не изневериха на информационното си призвание и на хуманитарната си позиция. Както се казва, пред очите ни изродиха истината и ú помогнаха да дойде до нас – милионите зрители на трагичната драма, играла се няколко дни на живо в Московския театрален център.
Ноември 2002 г.