БАЛКОНИ
Тесните балкони тип 50-те години на миналия век са удължавали фасадите и са придавали известна елегантност на жилищните блокове и на градския пейзаж. Без тях блоковете съвсем щяха да приличат на кухненски шкафове с чекмеджета. В миналото остана изтупването по балконите. Хората се разминават по тях като в тролей и единствените обитатели са стари антени и олисяли фикуси. И като че ли това е всичко за тесните ни балкони.
Ако строителите са можели да строят в същите пространства и със същите материали, така че да поберат поне два стола и масичка помежду им, със съответния уют, за да тръгне човешка приказка, лакърдия било, женско парти или детски шепот и смях, балконите щяха да са любими домашни кътове от април до октомври. А това не е малко за нашия все по-двусезонен  климат и липсата на дворове.
Не съм специалист и не зная как е по света, но в нашия град, малко по-далеч от строго представителния център, хората отдавна са оборудвали домовете си с най-различни по фасон, материали и изпълнение веранди, беседки, лоджии, кьошкове и други подобни, с маса по средата. Не непременно отрупана с бутилки като телевизионна реклама. Под асми и овошки, всред саксии и всякакви насаждения, по-късметлии от нас прекарват времето си, не в задушния хол, на тържествените дивани и фотьойли, а на теферич, без вратовръзки – както елегантно се изразяват дипломатите. Заобиколили и вездесъщото събуване на обувките, станало някъде патриотичен ритуал. Сравнени с тия благини на цивилизацията, строгите блокове в центъра приличат на войничета, пременени за неделен отпуск. Може би, защото терасите, широко отворени за въздух и светлина, отдавна са великолепен архитектурен акцент на българската и балканската къща.
Доста от декоративните балкони възкръсват за активен живот с прочутото  остъкляване, вече и иззидване, а пространствата им се заемат от долапи, дивани, работни маси и всичко, каквото трябва на хората.
Бързо никнещите нови фасади вече губят безизразната еднаквост на социалистическия сецесион. По тях се появиха нови елементи – веранди, стълби, покривни скатове, кули, цветни съчетания и т.н. но това, струва ми се, още е израз на радост от възможностите, отколкото зряло постижение за създаването на красиви, уютни и дълготрайни български жилища. Трудно се преодоляват стереотипи. А избраните след толкова патетични обещания градски власти и органи проявяват, като че ли повече старание да задържат статуквото, отколкото непрекъснато да изпреварват човешките потребности с професионални решения, предложения, варианти.
С право поетът би възкликнал: Защо ли построеното от мен трябва да остане тук, че и завинаги? Та то, като не е минало през сърцето и таланта на майстор, бързо овехтява и изостава от живота. Кому е нужен тоя фалшив патос?